87

Прости, ти струваш скъпо. Аз умея да те ценя, но не да плащам в срок. Да те задържам повече не смея, вземи обратно своя скъп залог. За мен ти беше някакво дарение. Не ти платих с достоен акт. И, значи, можем по споразумение да заличим нашия контракт. Ти своя дар не знаеше самата, не знаеше и нищичко за мен. Аз не по право задържах цената на твоя дар до този днешен ден.

Бах цар насън. В среднощното ми бдение ти беше бегло, плахо провидение. 

У. Шекспир

Je suis скитника!!!

Развила съм си една теория, че хората се делим на няколко вида. Единият от тях е т.нар "хората-ангели". Те са ярки личности. Идват при нас с ясната мисия да говорят големи истини с които ни издигат. Остават силен отпечатък предимно сред големи групи от хора, но и на локално ниво също са възможни. Предизвикват ни да преодоляваме себе си и да се издигаме над низостите си. Те са противоречиви, но силни и плътни. Твърди в мисията си. Вероятно те не знаят, че са хора ангели или едва към края на животите им, или дори след това става ясно.

За мен Чарли Чаплин е особено романтизиран с времето. Имам лична история с покойния ми дядо Лазар. Той ми остави заверата да вярвам в доброто и силната мисия, може би и дядо е бил човек-ангел.
В момента дочитам автобиографията на Чарли Чаплин. В речта има нещо много особено. До 1940 Скитникът е ням. Във "Великия диктатор" той проговаря за да ни остави следните думи:

Заключителната реч на великия диктатор

Много съжалявам, но не искам да ставам император. Това не е моя работа. Не ми се ще да управлявам или да завоювам която и да било страна. Искам да помагам на всички, доколкото е възможно - евреи, неевреи, негри, бели.
Всички искаме да си помагаме един на друг. Така са устроени човешките същества. Искаме да живеем не чрез нещастието, а чрез щастието на ближните си. Не искаме да се мразим или презираме един друг. В света има достатъчно място за всички. А добрата земя е достатъчно богата, за да изхрани всички ни. Животът може да бъде хубав и свободен, но ние сме се заблудили. Алчността е отровила човешките души, обградила е целия свят с барикади от омраза и сляпо ни е хвърлила нещастия и кръвопролития. Открихме тайната на бързината, но станахме зависими от нея. Машините, които създават нашето благоденствие, ни оставиха да гладуваме. Знанието ни превърна в циници. Разумът ни направи груби и жестоки. Мислим прекалено много, а чувстваме твърде малко. Ние имаме повече нужда от човечност, отколкото от машини, имаме повече нужда от милосърдие и доброта, отколкото от разум. Без тези качества животът ни ще бъде низ от насилия и всичко ще бъде загубено.
Самолетът и радиото ни сближиха. Самата същност на тези открития е зов за доброто в човека, зов за всемирно братство, за нашето единство. Ето и сега гласът ми стига до милиони хора из целия свят, до милиони отчаяни мъже, жени и малки деца, жертви на една система, при която невинни хора се хвърлят в затвора. На онези, които могат да ме чуят аз казвам: Не се отчайвайте! Нещастието, което ни е сполетяло, се дължи единствено на временното господство на алчността, на ожесточението на хората, които се страхуват от прогреса на човечеството. А омразата към хората ще премине, диктаторите ще умрат и властта, която те са отнели от народа, ще се върне на народа. И докато има хора, готови да умрат, свободата никога няма да загине.
Войници! Не се предавайте на тези зверове, които ви мразят, превръщат ви в роби, командват вашия живот и ви казват какво да правите, какво да мислите и какво да чувствате! На хората, които ви обучават, карат ви да гладувате, отнасят се с вас като с говеда и ви използват за пушечно месо! Не се оставяйте да ви командват тези ненормални хора, хора машини с мозъци машини и сърца машини! Вие не сте машини! Вие сте хора! В сърцата ви блика любов към човечеството! Не мразете никого! Мразят само хората, които никога не обичат, хората, които са ненормални!
Войници! Не воювайте за робство! Борете се за свобода! В седемнадесета глава от евангелеито на Лука се казва, че царството небесно е в самия човек- не в един човек или група хора, а във всички хора! Във нас, в народа е цялта власт- властта да се създават машини. Властта да се създава щастие! Вие, народът, имате възможността да направите живота красив и свободем, да го превърнете в чудно приключение. Затова нека в името на демограцията да се въползваме от тази власт и да се обединим! Нека се борим, за един нов, хубав свят, който ще даде на хората възможност да работят, на младежите- бъдеще, а на старите- сигурност.
Обещавайки подобни неща, на властта са се издигнали, тирани. Но те лъжат! Те не изпълняват обещанията си. Те никога няма да ги изпълнят. Диктаторите освобождатавт себе си, но поробват народа. Нека сега да започнем борба за освобождението на света, да премахнем прегрдите издигнати между нациите, алчността, омразата и нетърпимостта. Да се борим за един свят на разума- свят, в който науката и прогресът ще създадат щастие за всички ни. Войници да се обединим в името на демокрацията!
Хена, чуваш ли ме? Където и да си, вдигни очи! Облаците се разпръскват! Слънцето се показва! Ние излизаме от мрака в светлината! Ние влизаме в един нов свят- един по-добър свят, в който хората ще се издигнат над алчността, омразата и жестокостта. Вдигни очи, Хена! Душата на човека се сдоби с крила и той най-сетне започва да лети. Той навлиза в дъгата, светлината на надеждата. Вдигни очи, Хена! Вдигни очи!

 

Игнажден

В книгата си "Религигиозни Народни Обичаи", част 2 от "Народна Вяра" публикувана за първи път в 1895, първият български етнограф Димитър Маринов описва цялата година на българите и хората по нашите земи. Имам тази книга като настолна и всеки празник, който от сутринта стопли сърцето ми ме кара да отворя книжката и да поразмишлявам за миналото, настоящето а понякога и за бъдещето.
Междувременно от 2 месеца активно мисля за това прашасало островче в мрежата- Златкините. Как искам да го събудя някакси, да напомня на света, че то все още е тук и всеки който е добронамерен може да наминава за да се стопли малко с някоя историйка и глъдка мечта. Изтупвам прахта с Игнажден!

Черковен празник Свещеномъченик Игнати Богоносец, архиепископ антиохийски, ученик на св. Йоана Богослова. Той е бил втори антиохийски архиепископ. Бил затворен и откаран в Рим, дето във времето на Траяна бил хвърлен и разкъсанот диви зверове в 101 след Христа.
Тоя народен и черковен празник се пада на 20 Декември, но ние го турихме начело на януари, т.е на гражданската нова година затова, защото народното вярване го счита за началото на народната нова година.
От тоя ден се брои народната нова година или млада година; оттамо той се счита за нов ден, млад месец
До тоя ден, ако кокошка се разклопала да мъти, не я садят, на тоя ден вече я садят, защото е млада или нова година.
На тоя ден в Подвес ( баба Калинка Кенева, баба Драгана Вълкова и баба Муша Желева), Вресово (баба Руса Калушева, баба Тодора Велева и баба Желя Ранкова) казват Ѝдинак. Думата Идинак значи началото на годината, годиняк.
Тия баби искат да кажат че тоя ден се наричал Идинак, Идинажден, който отпосле се нарекъл Игнат.
Игнажден е нов ден, млада година
От обстоятелството кой ще влезе най-напред тоя ден в къщата, т.е кой ше сполези къщата и какъв ще бъде тоя негов сполез- добър или лош, народната вяра твърди, че през цялата година в къщата ще добро или лошо.
Ако човекът, който ги сполезил, е добър и сполезът му през годината бил щастлив, то го благославят, радват се и гледат, щото догодина да им бъде той сполезник; случи ли се, та сполезникът не е добър и през годината сполезът му докара в къщата несполука и нещастие– такъв се посреща с хули и изпраща с ругатни "Кракът си да беше счупил, но да не дойдеш", "С очите да беше ослепял, та да не видиш вратицата!"– са обикновени хули и ругателства, които има нещастието да слуша такъв след себе си тоя ден или през годината.
Някой обаче не знае какъв ще бъде сполезът му, затова и народната вяра е установила, щото тоя ден никой да не ходи по къщите рано, па и през целия ден, щото може сполезът му да не бъде добър за някоя къща, та само да го кълнат.
На Игнажден, т.е на самия ден, рано, още преди зори, жените ще станат, ще накладят огъня, ще замесят тесто и ще турят край огнището гърнето за вариво. Бързат да приготвят, за да посрещнат и нагостят скъпия си гост, сполезника, когото очакват. Всичко е готово. Ето, че и псетата със своето лаене известяват, че някой е влезнал в гумното (двора) и всички търчат да го посрещнат на вратата. Още е тъмно, та не се вижда, но домовладиката, който е излезнал пръв на двора. вижда: това е сполезникът!!!! Веселият му глас: "Добро Утро! На много весели години! Да ви е честита младата година"– се вече чуе от всичките вкъщи...

Има писано още 2 страници наричания, хапвания, смехове, хлябове, но все в този дух. Нарочно оставих бабите, според зависи кой ден ми е ги изчитам. Намирам нещо много романтично в наличието на баби. Някак в наше време бабите са други, работят, имат календари, сноват на 5 стана едновременно или просто са лишени от възможността да бъдат баби защото децата им са някъде. Някъде в миналото бях чела един разказ, как българите няма да изчезнат от демографската криза, а по-скоро ще спрат да съществуват в момента в който бабите изчезнат от пейките по залез.
Помислих си, защо толкова експлицитни ругатни, а в хвалбите и радостта сме просто "на добро е"
Колко близки са били хората в миналото, така да си ходят по къщите та да е на късмет тоя или оня. Помня като дете, леля Мичи, съседката сутрин на Игнажден ме викаше да ѝ пролазя къщата. Караше ме да обиколя всички стаи в къщата и ме даряваше с мандарина. По детски изобщо не разбирах какво става, просто усмивката на леля Мичи ме топли всяка година на този ден.
 Утре вечер, точно в 6:28 вечерта, земята ще спре за миг в своята траектория обикаляйки слънцето и ще тръгне наобратно по елипсата към пролетта. Това разбира се е образно, иначе се движи с около 30км/с. Нарича се слънцестоене, защото в обиколката си около слънцето, съществува един миг, в който земята спира и тръгва наобратно. Точно както люлката, преди да тръгне наобратно за миг спира, тогава когато косите ни се отлепят от скалпа и политаме напред с усмивка. Остават точно 30 часа мрак, после всичко се преобръща и влизаме в светлата част.
Бъдете светли и благословени!

Human Comedy

Impatiently waiting for tonight when I will see Nadja for the second time, having confusing, windy dreams and thoughts, my day starts in the bus towards work with the shocking Human Comedy

"Unless a man has pity he is inhuman and not yet truly a man, for out of pity comes the balm which heals. Only good men weep. If a man has not wept at the world's pain he is less than the dirt he walks upon because dirt will nourish, seed, root, stalk, leaf and flower, but the spirit of a man without pity is barren and will bring forth nothing- or only pride which must finally do murder of one sort or another- murder of good things, or murder even human lives... There will always be pain in things... Knowing this does not mean that a man shall despair. The good man will seek to take pain out of things. The foolish man will not even notice it except in himself. And the evil man will drive pain deeper into things and spread it about whatever he goes. But each man is guiltless, for the evil man no less than the foolish man or the good man did not ask to come here and did come alone, from nothing but from many worlds and from multitudes. The evil do not know they are evil and are therefore innocent. The evil man must be forgiven every day. He must be loved, because something,  of each of us is in the most evil man in the world and something of him is in each of us. He is our and we are his. None of us is separate from any other. The peasant'r prayer us my prayer, the assassin's crime is my crime..."

1943, William Saroyan

Цвете и Кроноп

Из дневниците на една стърчиопашка!!

"Един Кроноп намира самотно цвете сред полята. Първо понечва да го откъсне, но решава, че е ненужна жестокост и коленичи до него, и весело се заиграва с цветето, ето така: гали го по листенцата, духа го, за да затанцува, жужи като пчела, поема аромата му и накрая ляга под цветето и заспива, обгърнат от велик покой.

Цветето мисли: "Като Цвете е".

Из Истории за Фами и Кронопи, Костасар.

Иска ми се да спретна един лист със неща от изминалта година. нещо като равносметка. Сериозна година си беше но за това за което ми стигат силите е да оформя книжник за тази година:

* История на Българският народ том 4: 1944-2007 от Стефан Цанев. Тази беше най-тежката от всичките книги, нещо като филм на ужасите в който за жалост и ние сме косвени участници. Много пъти ме докара до шок, гадене, сълзи... но стисках зъби и дочетох.

* Идиот от Достоевски - остана в сърцето ми, а вярвам и в сърцата на хората с невероятният образ на княз Мишкин.

* Сидхарта от Хесе - първата и все още единствена книга която успявам да завърша от този автор. Макар и много чувствен, дълбок и колкото и да ми харесва някак трудно върви но това е май за всеки. И все пак, прекрасен разказ за мъдростта която търся в себе си.

* Пътят от Кормак Макарти - малко думи ми идват на ум за тази книга колкото и да ми хареса. Искам да я прочета някой ден в оригинал. Подозирам че в превода загубих.

* Ангелски езици от Дмитри Денев - поетична, силни думи, силни герои за силни времена. Малко разочароващ край, но оставя в мен дълбок спомен за реалистичния разказ за онова време, което всеки избягва да опише.

* Уникат, книга със сто края от Милорад Павич - много Павичовска, с много чуденки, усмивки и заразна мечтателсност.

* Няма място за старите кучета от Кормак Макарти - макар и изпълнена с картини от филма, който дълбоко ме трогна и ми е сред най-лщбимите, съм изключително изненадана от насладата която изпитвам четейки тази книга изпълнена със сурова жестокост и кръв.

* Майстора и Маргарита от Булгаков - БЕЗ ДУМИ. Дори и не смея да споделя усещанията за да не им придам по-малко важност. просто зашеметяваща.

* Странният случай на Доктор Джекил и мистър Хайд от Роберт Луи Стивънсън - шантава работа.

* Кланица 5 от Вонегът- мисля да ми е последната за тази година. страница 48 за сега.

имам усещането че пропускам някой важна книга, но коя ли е не знам. Нека така да е, със сигурност не тъне в забрава, просто следата и е някъде в океана от мисли които горе изброените бушуват

***

This year was kind of important for me. I wonder if there is a year in out life which is unimportant... However, I wish I do a list evaluating the achieved and the impressions... but this is little scary and I am not sure if ti will bring me peace. Instead I will make a list of the books I finished this year, or at least I will try to summarise the most important out of the:

* History of the Bulgarian People 4th book 1944-2007 by Stefan Tsanev - a very dark and strong, heavy, brutal, realistic story of the darkest ages of my people. Unfortunately it s our history, and we have to live the consequences.

* Idiot by Dostoyevski - Mishkin remains in my heart with his endless goodness and as an example of why and how the people are. Always grateful for the emotions this author triggers in me

* Sidhtartha by Herman Hesse - the first and only book I have finished by Hesse, no matter how hard I have tried. He is famous for that that the words floow is difficult. But here, it left a very sharp trace in my heart about wisdom and the definition of it

* The Road by Cormac Maccarthy - devastating story of the end of the world, but full of beginnings: the beginning of love and beginning of humanity. Plan to read the book in original. I sense I lost a lot in the translation

* Angels' thongs by Dmitri Dinev - the author is a bulgarian emigrant in Austria, the book is written in German and then translated in bulgarian. It tells the story of two families with different backgrounds starting from pre- WW2 times and ending in nowadays. Very poetic and strong but little disappointing ending.

* Unique Item, a book with one hundred endings by Milorad Pavic - as ususally little crazy, little dreamy, little naive but still very sharp trace in my heart about life's meaning of a dream

* No Country for Old Man by Cormac Maccarthy - still very surprised how I am able to enjoy such dark, bloody, brutal and cruel words and story. Although having the pictures from the film, I am full of satisfaction and no regret about the book

* The Master and Margaret by Bulgakov - the first and only book I have read twice and still stunning, lovely, wonderful. Nothing else to add. Book in my top 3 list of all times

* The Strange Case of Doctor Jekyll and Mister Hide by Setevenson - crazy, no?

* Slaughterhouse 5 by Kurt Vonnegut - planning to finish the year with this book, currently on page 48

I have the feeling I am missing an important piece in this list but I leave it as it is

Autumn poetry

Поезията- винаги не разбрана, в редките салучаи когато нещо ме улучи право в сърцето. Поезията стига до мен чрез песни и рецитали, театри или друга експересивна форма. На мен може би въображението ми е слабо за да мога да вникна четейки. И понеже съм така затворена към музите хората рядко споделят с мен. Но днес, като знак от горе пристигнаха три прекрасни поеми, улучиха точно! Споделям едната:

oбява

Загубила съм си посоките.

скъпи крадци на табелки,

моля,

върнете ми поне тази,

на която пише

„Авариен изход”.

Бояна Петкова

И понеже не съм споделяла отдавна родопските ми ти злата.....

Stranger than kindness

Продължавам все така екзистенциялната криза, или кризата на 30-те. Само дето не съм на 30, и какво ме мъчи толкова не разбирам. Чета хубави книги, по много. Току що завърших Пътят на Кормак Маккарти, или The Road. Излезе и филм с музиката на Кейв, аз от там научих. Обещах си някой ден, когато спра да ползвам английски за всичко, да я прочета в оригинал. Разтърсваща история, последните редове прочетох със сълзи на очите (но това е без значение при условие, че тази година май не съм похващала книга която да не ми въздейства) в контролната зала на един от експериментите към големия адронен колайдер (мхм). Филма не знам дали искам да гледам, книжката и въображението са ми достатъчно. Представям си го малко като хорър- Алберто каза "watchable". Интересни са тези смени. Стоиш пред 5 монитора, включително и собствения ти лаптоп. Гледаш едни разпределения, които са много важни за набирането на данни, нали божата частица гоним- трябва ни качество. Попаднах на забавен екип- аз, французойка, немец, испанец и руснак. Голям смях падна снощи. Днес е по-тихо в залата. Донесох шоколад, заради това ще е..... сърбят ме ръцете, плете ми се, но нямам кука и конци.... Ще чакам.....

I have almost lost myself, in the big world of cern and the large hadron collider. Here I am in front of 5 monitors, including this one of my own laptop. I have to monitor something like 5000000 distributions in order to spot a problem around the data taking. We are after the god particle after all, we have to obtain a good sample :)) On my first shift I finished The Road, I promised myself, I will read this book one more time in Enlish, one day when this language is not my language of obsession, even my dreams lately.... Eventually I am bored at 2 am, waiting for beam from the god-accelerator. I am impatient to knit, or sew, or whatever, can't wait to hold the inspiration again. But I have no tools here, when I am back to beautiful Belgium, I will have all the time and tools I need.

End 61

I just post one of the hundred edns of the "Unique item" book by Milorad Pavic. It is not neccessary my choice of the end of the book though... I just like the meaning, I will try to make a rough translation here:

"Do you know what is this egg, the egg yolk is the dream while the egg white is the reality. The dream is fed with our reality until it is strong enough to break the shell and fly away."


"- Скъпи госпидин старши следовател, знаете ли вие какво е това яйце? Жълтъкът е сънят, а белтъкът явето. Сънят се храни с нашето яве и когато заякне достатъчно, счупва черупката и отлита."

Наскоро....

"Сидхарта" от Хесе и "Идиот" от Достоевски. Зачетох Идиот на 2рата седмица от пристигането ми в новия град. Четох интензивно докато не ми останаха Ч70 странички. И от месец и половина-два не съм чела. Ще я свърша, знам. Така се получи и с братята Карамазови. Много ми въздействат и двете и може би чакам момента в който съзнанието ми ще се разтвори и поеме могъществото на тази книга. Помежду прочетох и една книжка с мисли, подарък от мама за Коледа. След това зачетох индийската повест "Сидхарта" от Херман Хесе. Тук изобилства от мисли. Чета бавно. Намирам поука във всеки параграф, преписвам ли преписвам в тефтерчето. И се чудя, кога ли ще настъпи моята самсара. Измислих термин, "ЗЗК- закон за запазване на кармата", напълно изпитан закон потвърден и от живота и от книгата. Само не трябва да се фокусирам прекалено много да не пропусна нещо важно. Скоро снимки от дъждовен Балчик.

"Благодаря ти, благодетелни човече- каза Сидхарта, когато слезе на другия бряг.- Нямам какво да ти подаря, нито с какво да ти платя. Аз съм човек без родина , брамински син и самана.

- Разбрах- каза лодкаря,- и не съм очаквал нито подарък, нито да ми плающаш. Друг път ще ми дадеш подаръка.

- Вярваш ли?- попита Сидхарта весело.

- Разбира се. И на ме научи реката: всичко се връща! И ти, самана, ще се върнеш. А сега, сбогом! Нека приятелството ти бъде моя награда. Спомни си за мен, когато принасяш жертви на боговете!"

"Бавно цъфтеше, бавно узряваше в Сидхарта прозрението какво всъщност е мъдростта, каква е целта на дългото и търсене. Тя не беше друго, готовността на душата, способността, тайнственото изкуство във всеки миг от живота да се чувства и вдиша мисълта за единството. Бавно разцъфваше това в него, отразяваше се върху старческото и детско лице на Васудева: хармония, познание за вечното съвършенство на света, усмивка, единство."

***

When I moved in the new city I started reading Idiot by Dostoevsky. It swallow me quickly, I liked it very much but it was going too deep inside me, acting like an invisible trigger on my confused emotions and feelings in the late time. I have now only ~70 pages left. I will finish it. Indeed I can not avoid thinking of 3 years ago when I finished my first book by Dostoevsky, "Brothers Karamazov". It had again a huge time gap before finishing the last couple of hundred killer pages. Back then I fall sick. Who knows if it was just a coincidence or reality that the book really swallowed all my previous visions about life and made a limit which I haven't yet reached with any other good book. Meanwhile I read a small book full of sentences, present from my mother and I started "Siddhartha" by Herman Hesse. Incredible book, only 120 pages, but the books takes its time. I re-read pages, chapters, paragraphs and enjoy it very much. I developed a new term in life: Karma conservation Law which the book reminds, I can not avoid searching for the signs and paths in these confusing, emotional, scattered and empty days. To be continued with pictures from rainy Balchik.

"I thank you, my benefactor," spoke Siddhartha, disembarking on the other
side of the river. "I have no gift I could give you for your
hospitality, my dear, and also no payment for your work. I am a man
without a home, a son of a Brahman and a Samana."

"I did see it," spoke the ferryman, "and I haven't expected any payment
from you and no gift which would be the custom for guests to bear. You
will give me the gift another time."

"Do you think so?" asked Siddhartha amusedly.

"Surely. This too, I have learned from the river: everything is coming
back! You too, Samana, will come back. Now farewell! Let your
friendship be my reward. Commemorate me, when you'll make offerings to
the gods."

"Slowly blossomed, slowly ripened in Siddhartha the realisation, the
knowledge, what wisdom actually was, what the goal of his long search
was. It was nothing but a readiness of the soul, an ability, a secret
art, to think every moment, while living his life, the thought of
oneness, to be able to feel and inhale the oneness. Slowly this
blossomed in him, was shining back at him from Vasudeva's old, childlike
face: harmony, knowledge of the eternal perfection of the world,
smiling, oneness."

translation from http://www.online-literature.com/hesse/siddhartha/5/

Жак Превер!!!

Не съм особена почитателка на поезия, но преди 10тина години брат ми донесе у дома една книга "френски сюрреалисти" която адски ме впечатли. Помня много от шантавите стихотворения, но снощи спомена за Жак Превер и неговото "в моята стая" ме връхлетяха неудържимо и за това реших да споделя с вас очарованието си от тези поеми толкова години по късно!

*

I dont like poetry in general, but once I was a teenager, my brother brought home one book called "French Surrealists". there were plenty of poems I remembered and thrilled me, and like a ray of light last night I remembered the fabulous Jacques Prevert. I will post my favourite one in Bulgarian and French only, I couldn't find an english translation. The others came like a storm of memories and joy! Please share it with me :)

Dans ma maison

Dans ma maison vous viendrez
D'ailleurs ce n'est pas ma maison
Je ne sais pas à qui elle est
Je suis entré comme ça un jour
Il n'y avait personne
Seulement des piments rouges accrochés au mur blanc
Je suis resté longtemps dans cette maison
Personne n'est venu
Mais tous les jours et tous les jours
Je vous ai attendu

Je ne faisais rien
C'est-à-dire rien de sérieux
Quelque fois le matin
Je poussais des cris d'animaux
Je gueulais comme un âne
De toute mes forces
Et cela me faisait plaisir
Et puis je jouais avec mes pieds
C'est très intelligent les pieds
Ils vous emmènent très loin
Quand vous voulez aller très loin
Et puis quand vous ne voulez pas sortir
Ils restent là ils vous tiennent compagnie
Et quand il y a de la musique ils dansent
On ne peut pas danser sans eux
Il faut être bête comme l'homme l'est souvent
Pour dire des choses aussi bêtes
Que bête comme ses pied gai comme un pinson
Le pinson n'est pas gai
Il est seulement gai quand il est gai
Et triste quand il est triste ou ni gai ni triste
Est-ce qu'on sait ce que c'est un pinson
D'ailleurs il ne s'appelle pas réellement comme ça
C'est l'homme qui a appelé cet oiseau comme ça
Pinson pinson pinson pinson

Comme c'est curieux les noms
Martin Hugo de son prénom
Bonaparte Napoléon de son prénom
Pourquoi comme ça et pas comme ça
Un troupeau de Bonapartes passe dans le désert
L'empereur s'appelle Dromadaire
Il a un cheval caisse et des tiroirs de course
Au loin galope un homme qui n'a que trois prénoms
Il s'appelle Tim-Tam-Tom et n'a pas de grand nom
Un peu plus loin encore il y a n'importe quoi
Et puis qu'est-ce que ça peut faire tout ça

Dans ma maison tu viendras
Je pense à autre chose mais je ne pense qu'à ça
Et quand tu seras entrée dans ma maison
Tu enlèveras tous tes vêtements
Et tu resteras immobile nue debout avec ta bouche rouge
Comme les piments rouges pendus sur le mur blanc
Et puis tu te coucheras et je me coucherais près de toi
Voilà
Dans ma maison qui n'est pas ma maison tu viendras.

В моята стая

Някои ден ти ще дойдеш във

моята стая.

Казвам "моя", макар че

чия е, не зная.

Беше празна, когато

влязох тук един ден,

и нямаше друго

във нея освен

наниз чушки червени,

като малък пожар,

на стената отсреща,

белосана с вар.

Останах и вече

тука дълго живея

и всеки ден чакам

да дойдеш във нея.

Не правя нищо, тоест нищо сериозно,

сутрин издавам гласове на животни,

магарешки рев, кукуригане, лай,

и защо ли го правя, един дяволът знай,

но ми става приятно да играя така;

играя си също и със своите крака,

краката са всъщност мнго разумни,

с тях можеш да идеш много далече,

ако, разбира се, ти се иска да ходиш,

а когато пък искаш да стоиш у дома си,

те остават си с теб и ти правят компания

и измислят за теб безброй занимания,

чуят ли музика, краката танцуват,

как се танцува без крака? Въобще

човек трябва да бъде - както често и бива -

наистина тъп за да прави такива

ужасно тъпи човешки сравненеия,

като "тъп като крак" или пък "безгрижен

като врабче". Врабчето едва ли

е вечно безгрижно. То безгрижно е сигур

само когато си няма грижи,

а когато си има, и то,

сто на сто,

е доста угрижено. Какво знаем за него?

То даже не се и нарича с туй име,

човекът решил е да го нарече

така точно и много любопитно е, че

ако дълго повтаряш тази дума "врабче",

тя губи смисъл. Въобще имената...

Юго бил Виктор, а Русо бил Жан-Жак.

А не може ли иначе да бъде все пак:

"Керван бонапарти вървеше в пустинята."

"Дромедарий възлезе на пресийския трон."

"Императора пусна своя кон във галош."

Какво толкоз му има и звукът не е лош,

лошо е само, че след тях Тим-Там-Том

уж е с три имена, пък се движи пешком,

а това е ужасно опасен симптом,

защото след него върви Еди-кой си,

а подир Еди-кой си иде Еди-какво си

и всеки от тях във себе си носи,

колкото там да рева и да лая,

единствена мисъл

и таз мисъл е тая,

че ти ще доидеш във моята стая.

Ще дойдеш и дрехите си

ще хвълиш на стола

и пред мен ще застанеш

неподвижна и гола

във свойта невиждана

до днес красота,

ослепително бяла,

с червени уста,

по-червени от чушките

на стената отсреща,

и ръка аз към тебе

ще протегна гореща,

и двама ще легнем,

аз до теб, ти до мен ...

И туй само го мисля,

но знам, един ден

във тази моя -

не моя стая,

днес или утре,

ти ще дойдеш накрая!

Известието

Вратата, която някой е отворил,
вратата, която някой е затворил,
столът, на който някой е седнал,
котката, която някой е погалил,
крушата, която някой е захапал,
писмото, което някой е прочел,
столът който някой е съборил,
вратата, която някой е отворил,
пътят, по който някой е тичал,
гората, която някой е стигнал,
реката, в която някой е скочил,
моргата, в която някой лежи.

FOR YOU MY LOVE

I went to the bird market
And bought birds
For you my love

I went to the flower market
And bought flowers
For you my love

I went to the iron market
And bought chains
Heavy chains
For you my love

Then I went to the slave market
And looked for you
But I couldn’t find you
my love

източници*sources:

http://lapoesiequejaime.net/prevert.htm

http://www.slovo.bg/old/litforum/109/prevert.htm

http://emilaleksov.com/forum/viewtopic.php?t=78

http://www.toothsoup.com/blottingpaper/?p=1136

Liesel Meminger

I finished the book called "The Book Thief". It is about a girl called Liesel Meminger who is only 9 years old when the WW2 starts. The action happens in nazi Germany and is very catchy novel. It doesn't let you leave the book for more than 6 hours. However, by the beginning of the book, I thought to myself "Ok the story is very well said but why those shallow characters and what it all will be about" In a way I knew the answer, it didn't surprise me by the end of the book. But it also grew so strong by the end, that (ok, this might be normal for me but I really was very touched by the story) It made me put it next to the books which changed my life. It tells nothing new on the moral side, at least not anything new for me but it brings all those stormy thoughts you have buried down in your subconscious right on the surface and makes you think about meaning of life and why do people behave so bad. Perhaps is also good to mention that I never had a hate or anger towards the Germans about the Jewish story, nor the WW2. I had an anger towards the human beings, I always thought that is by far a shame to the human beings (including me) rather than a single nation. May be those of you who read the book will find my post little confusing but this book, it truly brought some very positive and good thoughts in me and still it was talking about perhaps the worst thing that people experienced (WW2). Find and read it, it truly is a good book with good things to take home.

"Крадецът на книги" е книга на която попаднах в Хеликон случайно. Разказва се за едно дете, Лизел Мемингер, което е на на 9 години когато започва втората световна война. Грабна ме корицата също и резюмето. Започвайки я, си мислех, добре върви повествованието, но защо за бога такива повърхностни герои? И честно казано имах предчувствие. До самия край книгата далеч не ме изненада. През цялото време очаквах нещо ужасно от някой ужасен човек в книгата. Но ужасните от историята нямат лице в книгата. Книгата и героите са обикновени хорица които преживяват войната. През целите 500 страници книгата ставаше все по интересна макар и с "повърхностни" случки и накрая до такава степен ме развълнува, че в неделя когато я завърших трябваше да спра и да ида да видя някакви хора. Просто ме развълнува до такава степен, че прекарах неделя следобед и късно вечерта разплакана, оскърбена и натъжена и заедно с това изпълнена с оптимизъм и доброта. Естествено, че щом се говори за Втората Световна Война е тежка и замесва евреи, и винаги съм смятала че еврейския холокост е срам за човеците от колкото за една единствена нация. Особено след преживените 5 години в Германия немците са спечелили моето високо одобрение и уважение. И продължавам все така упорито да казвам, че тази история е срам за човеците, всички нас... Колко далеко може да стигне човешката злоба, омраза и лудост в едно... За жалост подобни неща все още се случват тук и там по света, но ние всички дружжно си казваме "пази боже" и продължаваме задъхания ден. Не съм сигурна къде е истината, трябва или не трябва да мислим за тези неща. Аз примерно не искам никога да ида да посетя било то Белене, било то Бухенвалд. Не живдам смисъл в това. Знам че е било ужасно, знам че надхвърля всяка моя фантазия за зло и ужас, но отивайки там аз му поставям граница и предпочитам да я няма... за да не си поставям тези граници и да си мисля че те са екстремуми в човешката история и освен това са безкрайни следователно недостижими. Предполагам звуча объркано, но гледам да съм внимателна, подозирам, че не сте я чели тази книжка и не желя да излагам откритно случките в нея. И все пак, пожелавам ви приятно четене, защото книгата наистина е приятна за четене, колкото и странно да е, дори е забавна.

Херман Хесе и неговият "Клайн и Вагнер"

Разказът е дълъг. Дълъг, съзерцателен, спиращ дъха на моменти и пълен с неща отнасяши се до моите собствени разсъждения за живота и неговия смисъл. Четох го през много дълъг период от време. Почвах спирах, четох друго и най-накрая го завърших. Чудя се кое точно да избера да споделя с вас и се спирам на този откъс. Не защото Балканите са споменати. според мен това е от времето. В днешно време бих го заменила с Палестина.

"Ах, толкова малко, толкова отчайващо малко знае човек за хората! В училище е учил стотици дати на смешни битки и имена на смешни стари крале, всеки ден чете статии за данъци или за Балканите, а за хората не знае нищо. Ако звънец не свъни, ако печка не дими, ако едно колело в някаква машина спре, веднага се знае къде трябва да се търси причината и го правят с усърдие, и намират повредата, и знаят как да я оправят. Но това, което е у нас, тайната пружина, единствената, която дава смисъл на битието, същината ни, единствено живата, единствено способната да изпитва наслада и болка, да жадува щастие, да преживява щастие- тя е непозната, за нея не се знае нищо, съвсем нищо, и когато заболее няма изцеление. Това не е ли безумно?"

Много тъжно! Такива сме за жалост. Все се сещам, като чета подобни неща, които бих искала да не се отнасят до мен, все ми е в главата вцепеняващото послание на Смирненски от "Приказка за стълбата"!

*

It took me long to finish that ¨short¨ story from Hermann Hesse, it is called ¨Klein and Wagner¨ and I am not the one to translate for you these words. The story was full of breath stopping moments, and actually now when re'writing the passage above, I am not sure this would the most significant one to take ¨home¨ but I still post it. I wish it was not meant for me but I am afraid we all fall in that description...

Ни вест от гурб

Във страшно завихрените ми дни, наниз от стоене пред компютъра на работа и стоене пред компютъра в къщи, със съвсем малки изключения когато гледам изтрещели филми, успявам да прочитам поне някой друг ред "не-служебна реч". След отличната "престъпление и наказание" се опитах да чета "Чумата" на Камю. За жалост много тегаво ми стана и я оставям на първата четвърт, защото погледът ми случайно попада на оранжавата книжка, която Ива ми донесе на новогодишното гостуване, каза ми "Аз много се забавлявах"! Понеже и преди ми е попадала реагирам скептично. Днес обаче, четейки в автобусите от работа до вкъщи се попикавам от смях и наистина много се забавлявам. Не знам още как ще свърши, но усещам, че е приятна книжка за четене в тази все още зимна пролет! Едва след като я зачетох открих, че автора е испанец. Странности колкото си искаш.... Сега ще се материализирам на Ферми и продължавам работата :)

This spring, it was known since long ago it will be tough, in the endless chains of home office home sequences, and from time to time crazy movies by crazy directors (like Tarkovsky, Burtton, Werner Herzog) I manage to find some time (thanks to the bus No:1 going from home to work) to read non physics things around. For extraordinary short time I managed to swallow the excellent "Crime and Punishment" (which doesn't need my commentary). I started "The plague" by Camus, but unfortunately this book is too heavy for me right now. So this morning, while drinking my morning coffee my eye spotted the sympathetic orange cover in my book shelf, I remember Iva brought it to me on her New Year's Eve visit, left the book with the words "I found it amusing" I was very skeptical as I've touched this book before, but said, fine, I'll give it a try. And truly, today in the bus, ... OMG! I missed my bus stop!!! It had happened with two books before, no matter how nice or funny I've found a book it happened only with two books, this is the third one to make me completely forget the demanding "take off the bus"... The author speaks nothing to me but from what I read in the internet he is well known and respected person in Spain! Find and read :)

ps: I was just about to forget, the book is called "No Word from Gurb" by Eduardo Mendoza... Happy winter spring and many greetings from my red shoes! Now I materialize in Fermi and continue working!

"Българският характер" Томислав Дяков

Получих книгата от Маргарита с думите "Ще ти хареса". Дълго време стоя не докосната, заради ситния си шрифт и липсата на настроение! Кара ме да се замисля. Една препратка от книгата, която ми допада, поводът е умереността на българина:

• "Социализъм- имаш две крави, даваш едната на съседа си.
• Комунизъм- имаш две крави, държавата ти ги взима и ти дава мляко
• Фашизъм- имаш две крави, държавата ти ги взима и ти продава млякото.
• Нацизъм- имаш две крави, държавата ти ги взима и те застрелва.
• Капитализъм- имаш две крави, продаваш едната и си купуваш бик.
• Трейдюниънизъм- имаш две крави, взимат ти и двете, застрелват едната, доят другата и хвърлят млякото
• поука: Гледай да нямаш нищо общо с кравите, те създават само проблеми"

***

The book I am reading now is called The Bulgarian Character, anthropological research with lots of references in the Bulgarian folklore, myth, historical books. I got it from Margarita with the words: "You'll like it" and yes I do. Here is a citation from the chapter called Moderation:

• "Socialism- you have two cows, give one to your neighbour.
• Communism- you have two cows, the state takes them and gives you milk
• Fascism- you have two cows, the state takes them both and sells you the milk
• Nazi- you have two cows, the state takes them both and kills you
• Capitalism- you have two cows, you sell one and buy you a bull
• Tradeunionism- you have two cows, the state takes them both, kills one and discards the milk
• conclusion: watch out to be not the cows, they are the one to make the troubles!"

"Вътрешната стая" на моето вътрешно неспокойствие

Discover The Cure!

Помните ли Керана Ангелова? Бях ви споменала за една чудесна книжка която прочетох миналата година, "Елада Пиньо и Времето". Тази прекрасна история много ме трогна тогава и както обикновено аз постъпвам с всичко що ми се харесва, почвам да ровичкам и да диря какво от където мога. Но понякога не смея да се докосна до намереното. Така се случи и с втория роман, който издирих от Керана. Тя е поетеса, но аз понеже поезия трудно разбирам и не съм търсила. Но намерих "Вътрешната Стая". Намерих я в книговития гигант наречен Хеликон по време на миналогодишната ми почивка в Бургас. И така книжката стоя на рафта 10 месеца не докосната от мен. Кало я прочете доста отдавна, но нищо не успях да уловя от лаконичните му коментари върху прочетеното. .... Малко не ми стигат думичките да изразя какво чувствам. За това просто ще разкажа какво ми се случва докато чета.
Понеже по време на миналомесечния ми трип до Берлин забравих голямата "Братя Карамазови" там, така и не се случи някой от пътуващите Хамбург-Берлин да ми я донесе. Сега чакам Батко ми, Маргарита и Вихра да ми я донесат. И не ми се стои без книжка, малко ще трябва да опресня какво става с Альоша, Митя и Иван, Катерина и Грушенка, но като цяло не мисля, че загубих нишката. Гледах да мисля за книгата, да си припомням до къде стигнах и по този начин с надявам да не загубя четиристотинте прочетени странички в забрава преди да съм довършила станалите петстотин. И така, аз прочетох първо първата си книга на английски език от кора до кора. Книгата се казва "No Beauty without Danger"- интервюта с бивши и настоящи членове на Neubauten, описание на историята на групата. Както и да е, свърших я, и моите "Братя Карамазови" още не бяха тук и се загледах в книгите у дома и "Вътрешната Стая" сякаш ме викаше измежду останалите непрочетени. Почнах я с голям страх от разочарование, предпочитам наивно да си остана с хубавите спомени от Елада Пиньо... от колкото да се разочаровам. От както я чета, няма, ако щете ми вярвайте, НЯМА сядане да чета и да не се разплача. Не знам какво ми става. Не мога да се закълна, но единствените книги които ми напомнят, че съм плакала са Малкия Принц и Песента на Здрача. Отвъд това не помня някоя книга така дълбоко да ме разтрогвала. Първо плаках за неродените сираци, за бременни делфини, после почнах да плача почти на всяка страница без и аз сама да осъзнавам защо. Преди два дни, пътувам в автобуса за работа, както винаги с книжка в ръка и слушалки на уши. Слушам нещо мрачно, но обикновено не помня какво е когато чета. И така плача си кротко. Изпитвам леко смущение от хората които с учудване се вглеждат в мен да се уверят, че плача. И така един от десетките разплакани пъти в автобуса чувам трясък зад гърба си. Обръщам се и виждам обърната бебешка количка (обърнала се е на завоя), втрещена майка и разплакано до небесата новородено. Толкова трогната от всички емоции аз се разплаквам като дете. Имах усещането, че хората са по шокирани от моята реакция от колкото от самата случка. Повярвайте ми, горкото бебче, плачеше с такава мощ. Не толкова високо на глас ами с една невинна истерия. И аз до него...
Написаното до сега е вече минало. Свърши се хубавата Вътрешна Стая. Напомня страшно на душа. А може би моята душа видях там. И тъкмо на време, Братя Карамазови вече лежат доволно до леглото и ме чакат да се върна уморена и да ги довърша. Моля прочетете краткия откъс от първите страници на "Вътрешната Стая". Въпросната героинята ми е една от най-любимите, ако изобщо мога да степенувам приказните герои в тази книга!

"... Аз съм полусляпа, но за разлика от стареца Илия, искам да кажа, за разлика от Илия, твърдя, че очите ми помнят всичко, което са видели. Цъфнало крушово дърво като облак, очи в тъмното като запалени свещи, пчели като слънчеви люспи, изображения върху икони като истински живи лица... Самата себе си виждам, каквато се помня от времето на силното си зрение, имаше такова време за малко... Понякога нощем и аз вдигам поглед към небето и с угасналите си зеници все пак успявам да провидя звездите: блещукат бледо и ми става тихо на душата от сиянието, което долавям. Не се питам като Антула какво има там, защото някак си знам това. Знам пустотата и знам болката на пустотата. Знам онова, което е в болката. Нейното жило знам. Не мога с никого да го споделя, все едно съм се клела съкровена тайна да не издавам. Тайната затова е тайна, да си остане несподелена. И само понякога проглеждам, виждам стократно по-силно. Само за миг е. Полуслепотата ми се отдръпва: небето е тъмносиньо до черно, звезди заблестяват, страховито уголемени и ярки, а помежду тях, като вее ръкави и лети полегато, търси небесен път една жена. Роклята й е пурпурночервена и тревожно пулсира. Зная, жената търси зората, златистия ръб на зората очаква да види. След нея полите на роклята й замитат небето и така прилича на самотна комета. Подир това внезапно изчезва. Звездите отново се замъгляват и клепачите ми уморено покриват угасналите гледци.

Копнежът по невидимото у мене е болестно състояние, което лекувам със самота. Сама съм, обкръжена от тайните на живота. Във вътрешната стая на моята къща самотата е озарена от неуловимо присъствие. Все едно някой ме наблюдава скришно и е готов всеки момент, в който имам нужда, да ми подаде ръка за опора. Иначе, животът ми е белязан с тишина и полуздрач. Толкова по-силна е светлината, която си въобразявам. И моите полусънувани, полуистински светове с две златни очи на стъмнения им хоризонт оживяват."

Dear friends!

I read a book which deeply touched me and I can bravely say this is the best Bulgarian book I can imagine. However there is no translation of the book, at least I don't know of such. So unfortunately I am not sure you will have the chance to touch this magical book, at least not in the near future. It is written by Kerana Angelova from the town of Burgas- the place my father had grown and I spent my summer vacations. The book itself smells on sea and salt, at the same moment I saw snowy hills with sleepy trees on it. This is because near Burgas it starts a mountain called Strandzha, which perhaps collects the most magical flora-fauna-culture of Bulgaria. I am afraid to talk more about it, as soone as I figure out if there i any translation I'll notify the curious of you!

God bless Kerana Angelova!
Amen!

Чудо!

"Не са чудесата, които склоняват реалиста към вяра. Истинският реалист, ако не е вярващ, винаги ще намери у себе си сила и способност да не повярва и в чудото, а пък ако чудото застане пред него като необорим факт, той по-скоро няма да повярва на своите чувства от колкото да допусне факта. Ако пък го допусне, ще го допусне като факт естествен, който обаче му е бил до сега неизвестен. У реалиста вярата се ражда от чудото, а чудото от вярата. Щом реалистът веднъж повярва, той именно поради своя реализъм трябва да допусне и чудото."
Ф.МДостоевски (Братя Карамазови)

Първи стъпки...

... Към един велик Автор. Не съм очаквала, че Достоевски ще ме разплаче от смях. В момента съм едва на около 200тната страница от романа "Братя Карамазови" (т.е съвсем в началото). Слагам тук днешното което много ми се хареса:

"... Ужасно е това, че красотата е не само страшно, но и тайнствено нещо. Тук дяволът с бога се бори, а бойното поле са сърцата на хората..."

ПослеПис: Сега виждам, че тази фраза е много известна! Но аз сама си я открих! Честно ви казвам!

My first steps towards Dostoevsky! I didn't expected so much fun and such a sarcasm in his words. At the moment I am just at the beginning of "The Brothers Karamazov". Today I found extremely interesting the following phrase:

"The awful thing is that beauty is mysterious as well as terrible. God and the devil are fighting there and the battlefield is the heart of man."

(* translation of the quote found in wikipedia *)

ps: I just saw this phrase indeed is rather famous, but I tell you I found it myself! I swear!

Пак за Кир Спитама

Да, да, знам много време мина и я бях захвърлила таз книга, но от две седмици усилено чета и види му се края вече. Както и да е, постоянно попадам на разни мъдрости, но рядко се сещам да си ги препиша а тук поне някой друг чете колко наивно смятам написаните думички за мъдри...

"..., това, което сме, рядко отговаря на онова, което искаме да бъдем, а онова, което искаме да бъдем, обикновено не ни е дадено или се променя с времето"

следобедно, слънчево, неделно

Седим си с Калинчето и пием кафе, аз се намотвам да излезем в хубавия ден. Докато изчакваме Зафирчо аз и (на нея) давам книжката. След часове седим размазани от приказки, пуканки, слънце и приятност. Полянката е весела пълна с падащи и боси хлапета. Аз случайно мервам книжката и зачитам:

"Вдън горите Тилилейски беше пусто и велико. Прости ми, прощавай, не мога. Мама развърза алената си престилка, направи от нея люлка-полюлейка, завърза я за нисък клон. Не мога, прости ми, не искам. Монотонно редеше песен без мелодия, повтаряше и повтаряше думите в тихо изстъпление. До нея стоеше старче и подсмърчаше, старчето трепереше цялото, време е, изрече пискливо то, мама позеленя от ужас. Подбели очи, опъна ръце право нагоре, вцепени се. Старчето продължи да хленчи, спасявай другите, другите спасявай, започна да я блъска с юмруци, все по-грубо, трябваше да я изкара от вцепенението. Тя най-сетне свали ръце, улови с тях главата си, стисна клепки и слепешката хукна през гората. Блъскаше се в стволовете на дърветата, отначало случайно, сетне с всички сили. Старецът се заклатушка след нея, спъваше се и тресеше глава. Отиваха да настигнат останалите бежанци.

Останах сама, самотна и подивяла от ужас.

Минаваха дни и нощи. Повоят ме стягаше през пелената, по ръцете и краката ми

мравучкаха тръпки, от дългото лежане по гръб кожата на врата ми се охлузи, изпитвах и вълчи глад. Вечер виждах светлините на гората, димяха синкави сияния, бяха изгнилите хралупи на някои дървета, високо в клоните светеха очите на нощни пилета.

Една привечер по отсрещния баир заслиза старец с дълга млечнобяла брада, в рамото му се беше вкопчил бухал. Откъде се взе така изведнаж, целият от хлорофил и светлина, сякаш беше дърво сред дървететата, само че можеше да ходи. Прекоси поляната, наметалото му потъмня от росата. Застана над люлката, втренчи през мене бели-избелели гледци, някак си долових мисълта му аз не съм твоята съдба, твоята съдба се казва Хрисула; демек, той нищо не можел да направи, не беше за вярване, но без да обръща внимание на протестните ми крясъци, продължи направо през храсталаците, изгуби се в разсъмването като сянка. Появи се човек и си отиде. И самотата стана толкова страховита, та нямаше как да не позная, че това е тя, лежах в люлката си, гледах небето и умирах от безкрайна космическа самота,

едно пеленаче да съзнава, че умира, Боже Господи, не всякога е за разбиране Божествения ти замисъл,

обаче, не се учудих на чувството си за безкрайност, усещанията ми бяха могъщи, кристално ясни и пълни. Погледнах надолу и видях собствената си люлка с малкото отпуснато телце в нея, горкото сгърчено изоставено телце, съжалих го с всичката жалост на света. Издигах се все по-нагоре, с изумление и щастлива покруса откривах колко широко се разпростирам над Странджа, виждах всичките й пътеки наведнаж, огъваха се и лъкатушеха като лунни змии, тук-там светлееха бели извори, в индиговия мрак проблясваха като въглени очите на стаени чакали, в дълбоките треви спяха елени и рогата им сияеха като царски корони,

виждах всичко това наведнаж, въпреки че очите на посинялото отпуснато телце в люлката бяха стиснати до пълна слепота. Тогава не знаех, че душата е виждаща от самосебе си, не беше възможно да го зная в тази несъзнателна възраст,в която единствено усещанията са така витални, обаче няма лъжа,

душата ми виждаше от самосебе си;

всичко продължи само миг, отново се напълних със себе си: гладна бях, жадна и жива, загърчих се в колики, заскимтях, замятах се в теснотията на люлката, накрая заспах от изтощение; залюля ме могъщото успокояващо присъствие на нещо, което заприижда от всички посоки, когато отворих очи след време, то пак си беше наоколо, навсякъде,

беше Великият Космически Майчин инстинкт.

Усетих се приласкана. От всички посоки. Въпреки това, прималяваше ми от глад и простенах. Килнах глава назад и видях светлите очи на мама. Изобщо не се учудих. Тя се наведе над мене, усетих познатия дъх на мляко и впих уста в твърдата бозка, която търсеше лицето ми. Засуках лакомо, давех се, по бузите ми течаха капки; когато уригнах преситено, небето вече просветляваше, треперливата светлина ме накара да присвия очи, през полуспуснати клетки погледнах мама и видях, че тя е кошута. Беше едра, сура и спокойна. Гледаше ме с човешки очи и тогава

аз се усмихнах насреща й."

Останалото оставих на тях, нека сами се насладят. И без друго бях без очила и запъвах и обърквах тук-там. Оставям и на вас удоволствието. Потърсете и се насладете.

Тук има откъсчета.


Лежанката приключи с пристигането на развълнуваната Саша.