Доста е особено да пишеш за човек, който вече не е сред нас. Но в такива моменти наистина душата се преобръща и търси еквилибриума между утеха, смирение, светлина и надежда.
В петък направих една глупост, споделих последната си снимка с нея, както го сторих когато Дядо Лазар ни напусна. Този път реших да дам пояснение, 93YearsOfDignity или 93ГодиниДостойнство. Настана объркване, много мои приятели си помислиха, че празнувам рожден ден. Уви истината беше, че в емоционален момент, изобщо не помислих, че хората не знаят че рожденият ѝ ден е през октомври и ще разберат посланието ми от черните сърчица. Не, баба Златка си отиде в петък сутринта. И то по начин, който макар и да ми е трудно, ще опитам да опиша. Защото ми иде да хвана един мегафон и да го разкажа на целия свят.
Ще започна с брат ми. Макар и за кратките 6 дена, които се падаха тази година за него да бъде на родна земя, той задели един от тях за да предприеме изтощително пътуване от Балчик до Бургас и обратно. Предложи на Вихриту и дядо Гошо, вика "Освен и аз да дойда". И така миналия понеделник, в кошмарен трафик и 3 часа на посока те предприеха това посещение. Майчето, седна и написа писмо за бабчето за да прати и тя малко любов.
Това в средата е баба. Точно преди седмица. Когато се прибраха ги питаме как е баба? Баща ми само прави жест за стискане на палци и казва "Пушка е!"
Може би сега ще върна разказа малко назад. В началото на септември 2016 година се ожени моя братовчед Златко. В радост и еуфория, че се събираме и че е доживяла това паметно събитие баба да седне да чисти. Тогава е била на 88. И така да се залиса в радост, че тръгва да чисти по високите места, над шкафовете. Уви, паднала в този момент. Не само не успя да бъде с нас на самата сватба но и следващите ѝ месеци бяха много трудни, придружени от непоносима болка. След време се разбра, Златко я натовари на резонанс в София, че е смазала някой от ниските прешлени, долу в кръста. Изминалата зима беше трудна. Но баба, и няма да го забравя това, при едно от посещенията ми, с много "Ох" се изправяше и се обслужваше. След половин година се закрепи и се изправи. И се оправи. Сама. Ей така, на воля и кураж.
В пролета на 2019, тогава е била на 91, се спънала в килима, паднала и счупи бедрена кост. След операция с разрез по-голям от педята ми, с едно виждащо око, след пълната опойка се обръща към баща ми и казва "Заковаха ме". Лежа точно 3 месеца. Стана и се изправи. В тези три месеца беше и последното и посещение при нас в Балчик. Като влезеш в стаята при нея и тя почваше да рецитира стихотворение за пиленцето в клетка. Не спря да настоява да се прибира в Бургас и да си се гледа сама. И как точно се противоречи на такава воля?
От тогава си се гледаше сама. Всички ни си я наглеждахме и обгрижвахме кой с колкото може.
Връщам се в изминалата паметна седмица. Сряда вечер натоварихме брат ми и семейството му на нощния влак за да хващат полет и да се прибират в Англия. С прибирането ми от Варна, прочетох зловещата вест за близък мой приятел. Споминал се е. Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам. Тази нощ се будих много пъти и все с мисъл за него и клетите му близки. В четвъртък ме завъртя работния ден и някъде по обяд, майка ми изкача от вътре с думите "Лошите новини не спират, баба ти се обади да ми благодари за всичко което съм направила за нея и да ми дава нареждания какво да правим след като си отиде". Техните отношения бяха не съвсем класически, но близки до тези на снаха-свекърва, но придружени с много любов и близост. Майка ми се обръщаше към нея с "майко". Нещо, което аз разбирам но мисля, че в моето поколение звучи като "пронтозавър". Ествествено такова позвъняване ни разтревожи. Към края Баба не чуваше и виждаше само с едното око. Комуникацията с нея, особено по телефон беше само еднопосочна. Малко след това се обадих на чинка да разбера повече. Била в силни болки, отказала лекар, обезболяващо. По същия начин и нея така привикала. Чинка в този момент е единствения наш близък в Бургас. Тревогата не стихна, но решихме да изчакаме татко да се прибере от работа, която току що е захванал. Той няма обхват там където работи. Оказа се, че и него е търсила, но без успех. На мен ми се обади между 4 и 5 следобеда докато бях в работна среща с думите "Златке, отивам си. Много съм грешила пред теб, но моля те с добро да ме споменаваш". И взе да нарежда и на мен какво да правим, как да се държим заедно и да не се караме. Как трябва да се обичаме такива каквито сме. Аз се опитвах да ѝ кажа "Бабо, пий хапче моля те. Дай да те види лекар. Дори да си отиваш защо трябва да се мъчиш в болки. Изчакай ме, най-късно събота сутрин ще съм при теб". Единственото, което чу беше събота. И го повтори няколко пъти. Последните 2 минути от 10 минутното обаждане бяха в мълчание. В очакване на татко и безспокойство с майка към 7:30 звъннахме на Ваня, комшийката на баба. Тя я навести, гледаше телевизия и ни успокои, че не вижда нищо по особено от друг път. Според новините от чинка за петък сутрин, решихме, че ще предприемем пътуване до Бургас, най-късно събота сутрин. През нощта, някъде около 4:30 аз сънувах смъртта мили хора. Яви ми се едно чучело с дълга руса коса и особени движения на главата. Именно те ми привлякоха вниманието. Лицето беше обезобразено и нахлуваше хлад и мрак от него. Събудих се сепната и дълго не заспах след това. Само се молех да не си е тръгнала. В 9:16 получих обаждането от чинка. И така моето пътуване към Бургас се оказа абсолютно неотложно и моментално. Изчакахме татко да е прибере и по обед тръгнахме за да изпратим моята мила баба Златка. Такова събитие никога не е леко. Всичко си беше приготвила, плюшеното костюмче, забрадката, чаршафите. Стоеше там, и същата воля и кураж не спираха да лъхат от нея. Самото погребение беше истинско прощаване. Събрахме се над 30 човека. Имаше представители буквално до трето коляно. И всички бяха обляни в сълзи и благодарност. За добрината и достойството, което са получили от нея, за смеховете и предизвикателствата, за грижата, смирението и непримиримостта с посредственото.
Много неща съм научила от нея, едно от тях все си го повтарям: Който може да разплита, може да плете. Който не може да разплита, не може да плете. Изведнъж ме осени, че това е абсолютно вярно и в живота. Ако не можеш да поправяш грешките си във всеки един аспект, то ти си неспособен на това което правиш. От плетивото, до любовта. С лакът ме побутна и ми каза: "Може никой да не забележи, но ти знаеш че е там".
Ще си позволя да цитирам втория ми братовчед Емо, внук на сестра ѝ баба Тяна, която ни напусна преди три месеца. Снощи ми написа следното:
Златке, най-накрая осъзнах защо ми е толкова тежко при тази раздяла с баба Злата…
С нея си заминава един цял микросвят, който нейната личност създаваше в жилището си - някаква своеобразна защитена зона, в която ние като деца да можем да виреем в безгрижие и игра, строго възпитавани от зоркия ѝ поглед - нямаше нужда да ни се кара дори, самата мисъл, че тя е там ни караше да сме бдителни относно размерите на лиготията си и да не прекаляваме…
Аз не съм прекарал в този свят кой знае колко време, но въпреки това в съзнанието ми той е някакъв връх, еталон за място, в което се чувствам приет, защитен и обичан - “у дома, при баба Злата”. Когато и да съм чул или прочел думата Бургас, в съзнанието ми винаги е изниквала една единствена картина: тя в кухнята си и съм усещал гласа ѝ, и съм чувствал спокойствието и безкомпромисността ѝ.
Това е била тя за нас - трансформираща природата сила - като лупа, която изменя посоката на светлината или даже като призма, създаваща оазис от ред и доброта за нас, където да се скрием за малко от враждебния хаос на външния свят и непознатото, за да регенерираме сили и смелост, че да се втурнем в него отново.
И ми е двойно по тежко, че съм го усещал през цялото това време, но го осъзнавам чак сега, когато я няма и няма как да ѝ го кажа и да ѝ благодаря, че е била това, което е била, за да знае какво е представлявала за нас.
Много ми помогна да осъзная всичко това Мая с тази рисунка.
Детето е чувствало същото, когато е била при нея, макар и не дълго, и е успяло да ѝ го каже по много трогващ начин.
В този момент осъзнавам как най-големите грешки в живота ми са били когато правя компромис най-вече със себе си, но и с обркъжаващия ме свят. Ако светът гледаше на тази безкомпромисност не като кусур, а като добродетел на друго място щяхме да сме хората.
И ето я отново, последната ми снимка с нея! Обичам те бабо и ти благодаря за всяка една дума, всеки жест, всеки поглед, всичко с което си ме оставила. Не ме изчака, но аз не ти се сърдя. Някои неща не търпят чакане и това от теб съм научила. Единствното нещо, което имам да ти кажа е благодаря! Изстреля се право в небето и стана една звездичка! Там ще те намеря всеки път като погледна напред и нагоре!
