Седим си с Калинчето и пием кафе, аз се намотвам да излезем в хубавия ден. Докато изчакваме Зафирчо аз и (на нея) давам книжката. След часове седим размазани от приказки, пуканки, слънце и приятност. Полянката е весела пълна с падащи и боси хлапета. Аз случайно мервам книжката и зачитам:
"Вдън горите Тилилейски беше пусто и велико. Прости ми, прощавай, не мога. Мама развърза алената си престилка, направи от нея люлка-полюлейка, завърза я за нисък клон. Не мога, прости ми, не искам. Монотонно редеше песен без мелодия, повтаряше и повтаряше думите в тихо изстъпление. До нея стоеше старче и подсмърчаше, старчето трепереше цялото, време е, изрече пискливо то, мама позеленя от ужас. Подбели очи, опъна ръце право нагоре, вцепени се. Старчето продължи да хленчи, спасявай другите, другите спасявай, започна да я блъска с юмруци, все по-грубо, трябваше да я изкара от вцепенението. Тя най-сетне свали ръце, улови с тях главата си, стисна клепки и слепешката хукна през гората. Блъскаше се в стволовете на дърветата, отначало случайно, сетне с всички сили. Старецът се заклатушка след нея, спъваше се и тресеше глава. Отиваха да настигнат останалите бежанци.
Останах сама, самотна и подивяла от ужас.
Минаваха дни и нощи. Повоят ме стягаше през пелената, по ръцете и краката ми
мравучкаха тръпки, от дългото лежане по гръб кожата на врата ми се охлузи, изпитвах и вълчи глад. Вечер виждах светлините на гората, димяха синкави сияния, бяха изгнилите хралупи на някои дървета, високо в клоните светеха очите на нощни пилета.
Една привечер по отсрещния баир заслиза старец с дълга млечнобяла брада, в рамото му се беше вкопчил бухал. Откъде се взе така изведнаж, целият от хлорофил и светлина, сякаш беше дърво сред дървететата, само че можеше да ходи. Прекоси поляната, наметалото му потъмня от росата. Застана над люлката, втренчи през мене бели-избелели гледци, някак си долових мисълта му аз не съм твоята съдба, твоята съдба се казва Хрисула; демек, той нищо не можел да направи, не беше за вярване, но без да обръща внимание на протестните ми крясъци, продължи направо през храсталаците, изгуби се в разсъмването като сянка. Появи се човек и си отиде. И самотата стана толкова страховита, та нямаше как да не позная, че това е тя, лежах в люлката си, гледах небето и умирах от безкрайна космическа самота,
едно пеленаче да съзнава, че умира, Боже Господи, не всякога е за разбиране Божествения ти замисъл,
обаче, не се учудих на чувството си за безкрайност, усещанията ми бяха могъщи, кристално ясни и пълни. Погледнах надолу и видях собствената си люлка с малкото отпуснато телце в нея, горкото сгърчено изоставено телце, съжалих го с всичката жалост на света. Издигах се все по-нагоре, с изумление и щастлива покруса откривах колко широко се разпростирам над Странджа, виждах всичките й пътеки наведнаж, огъваха се и лъкатушеха като лунни змии, тук-там светлееха бели извори, в индиговия мрак проблясваха като въглени очите на стаени чакали, в дълбоките треви спяха елени и рогата им сияеха като царски корони,
виждах всичко това наведнаж, въпреки че очите на посинялото отпуснато телце в люлката бяха стиснати до пълна слепота. Тогава не знаех, че душата е виждаща от самосебе си, не беше възможно да го зная в тази несъзнателна възраст,в която единствено усещанията са така витални, обаче няма лъжа,
душата ми виждаше от самосебе си;
всичко продължи само миг, отново се напълних със себе си: гладна бях, жадна и жива, загърчих се в колики, заскимтях, замятах се в теснотията на люлката, накрая заспах от изтощение; залюля ме могъщото успокояващо присъствие на нещо, което заприижда от всички посоки, когато отворих очи след време, то пак си беше наоколо, навсякъде,
беше Великият Космически Майчин инстинкт.
Усетих се приласкана. От всички посоки. Въпреки това, прималяваше ми от глад и простенах. Килнах глава назад и видях светлите очи на мама. Изобщо не се учудих. Тя се наведе над мене, усетих познатия дъх на мляко и впих уста в твърдата бозка, която търсеше лицето ми. Засуках лакомо, давех се, по бузите ми течаха капки; когато уригнах преситено, небето вече просветляваше, треперливата светлина ме накара да присвия очи, през полуспуснати клетки погледнах мама и видях, че тя е кошута. Беше едра, сура и спокойна. Гледаше ме с човешки очи и тогава
аз се усмихнах насреща й."
Останалото оставих на тях, нека сами се насладят. И без друго бях без очила и запъвах и обърквах тук-там. Оставям и на вас удоволствието. Потърсете и се насладете.
Тук има откъсчета.
Лежанката приключи с пристигането на развълнуваната Саша.
