Discover The Cure!
Помните ли Керана Ангелова? Бях ви споменала за една чудесна книжка която прочетох миналата година, "Елада Пиньо и Времето". Тази прекрасна история много ме трогна тогава и както обикновено аз постъпвам с всичко що ми се харесва, почвам да ровичкам и да диря какво от където мога. Но понякога не смея да се докосна до намереното. Така се случи и с втория роман, който издирих от Керана. Тя е поетеса, но аз понеже поезия трудно разбирам и не съм търсила. Но намерих "Вътрешната Стая". Намерих я в книговития гигант наречен Хеликон по време на миналогодишната ми почивка в Бургас. И така книжката стоя на рафта 10 месеца не докосната от мен. Кало я прочете доста отдавна, но нищо не успях да уловя от лаконичните му коментари върху прочетеното. .... Малко не ми стигат думичките да изразя какво чувствам. За това просто ще разкажа какво ми се случва докато чета.
Понеже по време на миналомесечния ми трип до Берлин забравих голямата "Братя Карамазови" там, така и не се случи някой от пътуващите Хамбург-Берлин да ми я донесе. Сега чакам Батко ми, Маргарита и Вихра да ми я донесат. И не ми се стои без книжка, малко ще трябва да опресня какво става с Альоша, Митя и Иван, Катерина и Грушенка, но като цяло не мисля, че загубих нишката. Гледах да мисля за книгата, да си припомням до къде стигнах и по този начин с надявам да не загубя четиристотинте прочетени странички в забрава преди да съм довършила станалите петстотин. И така, аз прочетох първо първата си книга на английски език от кора до кора. Книгата се казва "No Beauty without Danger"- интервюта с бивши и настоящи членове на Neubauten, описание на историята на групата. Както и да е, свърших я, и моите "Братя Карамазови" още не бяха тук и се загледах в книгите у дома и "Вътрешната Стая" сякаш ме викаше измежду останалите непрочетени. Почнах я с голям страх от разочарование, предпочитам наивно да си остана с хубавите спомени от Елада Пиньо... от колкото да се разочаровам. От както я чета, няма, ако щете ми вярвайте, НЯМА сядане да чета и да не се разплача. Не знам какво ми става. Не мога да се закълна, но единствените книги които ми напомнят, че съм плакала са Малкия Принц и Песента на Здрача. Отвъд това не помня някоя книга така дълбоко да ме разтрогвала. Първо плаках за неродените сираци, за бременни делфини, после почнах да плача почти на всяка страница без и аз сама да осъзнавам защо. Преди два дни, пътувам в автобуса за работа, както винаги с книжка в ръка и слушалки на уши. Слушам нещо мрачно, но обикновено не помня какво е когато чета. И така плача си кротко. Изпитвам леко смущение от хората които с учудване се вглеждат в мен да се уверят, че плача. И така един от десетките разплакани пъти в автобуса чувам трясък зад гърба си. Обръщам се и виждам обърната бебешка количка (обърнала се е на завоя), втрещена майка и разплакано до небесата новородено. Толкова трогната от всички емоции аз се разплаквам като дете. Имах усещането, че хората са по шокирани от моята реакция от колкото от самата случка. Повярвайте ми, горкото бебче, плачеше с такава мощ. Не толкова високо на глас ами с една невинна истерия. И аз до него...
Написаното до сега е вече минало. Свърши се хубавата Вътрешна Стая. Напомня страшно на душа. А може би моята душа видях там. И тъкмо на време, Братя Карамазови вече лежат доволно до леглото и ме чакат да се върна уморена и да ги довърша. Моля прочетете краткия откъс от първите страници на "Вътрешната Стая". Въпросната героинята ми е една от най-любимите, ако изобщо мога да степенувам приказните герои в тази книга!
"... Аз съм полусляпа, но за разлика от стареца Илия, искам да кажа, за разлика от Илия, твърдя, че очите ми помнят всичко, което са видели. Цъфнало крушово дърво като облак, очи в тъмното като запалени свещи, пчели като слънчеви люспи, изображения върху икони като истински живи лица... Самата себе си виждам, каквато се помня от времето на силното си зрение, имаше такова време за малко... Понякога нощем и аз вдигам поглед към небето и с угасналите си зеници все пак успявам да провидя звездите: блещукат бледо и ми става тихо на душата от сиянието, което долавям. Не се питам като Антула какво има там, защото някак си знам това. Знам пустотата и знам болката на пустотата. Знам онова, което е в болката. Нейното жило знам. Не мога с никого да го споделя, все едно съм се клела съкровена тайна да не издавам. Тайната затова е тайна, да си остане несподелена. И само понякога проглеждам, виждам стократно по-силно. Само за миг е. Полуслепотата ми се отдръпва: небето е тъмносиньо до черно, звезди заблестяват, страховито уголемени и ярки, а помежду тях, като вее ръкави и лети полегато, търси небесен път една жена. Роклята й е пурпурночервена и тревожно пулсира. Зная, жената търси зората, златистия ръб на зората очаква да види. След нея полите на роклята й замитат небето и така прилича на самотна комета. Подир това внезапно изчезва. Звездите отново се замъгляват и клепачите ми уморено покриват угасналите гледци.
Копнежът по невидимото у мене е болестно състояние, което лекувам със самота. Сама съм, обкръжена от тайните на живота. Във вътрешната стая на моята къща самотата е озарена от неуловимо присъствие. Все едно някой ме наблюдава скришно и е готов всеки момент, в който имам нужда, да ми подаде ръка за опора. Иначе, животът ми е белязан с тишина и полуздрач. Толкова по-силна е светлината, която си въобразявам. И моите полусънувани, полуистински светове с две златни очи на стъмнения им хоризонт оживяват."
Dear friends!
I read a book which deeply touched me and I can bravely say this is the best Bulgarian book I can imagine. However there is no translation of the book, at least I don't know of such. So unfortunately I am not sure you will have the chance to touch this magical book, at least not in the near future. It is written by Kerana Angelova from the town of Burgas- the place my father had grown and I spent my summer vacations. The book itself smells on sea and salt, at the same moment I saw snowy hills with sleepy trees on it. This is because near Burgas it starts a mountain called Strandzha, which perhaps collects the most magical flora-fauna-culture of Bulgaria. I am afraid to talk more about it, as soone as I figure out if there i any translation I'll notify the curious of you!
God bless Kerana Angelova!
Amen!
Понеже по време на миналомесечния ми трип до Берлин забравих голямата "Братя Карамазови" там, така и не се случи някой от пътуващите Хамбург-Берлин да ми я донесе. Сега чакам Батко ми, Маргарита и Вихра да ми я донесат. И не ми се стои без книжка, малко ще трябва да опресня какво става с Альоша, Митя и Иван, Катерина и Грушенка, но като цяло не мисля, че загубих нишката. Гледах да мисля за книгата, да си припомням до къде стигнах и по този начин с надявам да не загубя четиристотинте прочетени странички в забрава преди да съм довършила станалите петстотин. И така, аз прочетох първо първата си книга на английски език от кора до кора. Книгата се казва "No Beauty without Danger"- интервюта с бивши и настоящи членове на Neubauten, описание на историята на групата. Както и да е, свърших я, и моите "Братя Карамазови" още не бяха тук и се загледах в книгите у дома и "Вътрешната Стая" сякаш ме викаше измежду останалите непрочетени. Почнах я с голям страх от разочарование, предпочитам наивно да си остана с хубавите спомени от Елада Пиньо... от колкото да се разочаровам. От както я чета, няма, ако щете ми вярвайте, НЯМА сядане да чета и да не се разплача. Не знам какво ми става. Не мога да се закълна, но единствените книги които ми напомнят, че съм плакала са Малкия Принц и Песента на Здрача. Отвъд това не помня някоя книга така дълбоко да ме разтрогвала. Първо плаках за неродените сираци, за бременни делфини, после почнах да плача почти на всяка страница без и аз сама да осъзнавам защо. Преди два дни, пътувам в автобуса за работа, както винаги с книжка в ръка и слушалки на уши. Слушам нещо мрачно, но обикновено не помня какво е когато чета. И така плача си кротко. Изпитвам леко смущение от хората които с учудване се вглеждат в мен да се уверят, че плача. И така един от десетките разплакани пъти в автобуса чувам трясък зад гърба си. Обръщам се и виждам обърната бебешка количка (обърнала се е на завоя), втрещена майка и разплакано до небесата новородено. Толкова трогната от всички емоции аз се разплаквам като дете. Имах усещането, че хората са по шокирани от моята реакция от колкото от самата случка. Повярвайте ми, горкото бебче, плачеше с такава мощ. Не толкова високо на глас ами с една невинна истерия. И аз до него...
Написаното до сега е вече минало. Свърши се хубавата Вътрешна Стая. Напомня страшно на душа. А може би моята душа видях там. И тъкмо на време, Братя Карамазови вече лежат доволно до леглото и ме чакат да се върна уморена и да ги довърша. Моля прочетете краткия откъс от първите страници на "Вътрешната Стая". Въпросната героинята ми е една от най-любимите, ако изобщо мога да степенувам приказните герои в тази книга!
"... Аз съм полусляпа, но за разлика от стареца Илия, искам да кажа, за разлика от Илия, твърдя, че очите ми помнят всичко, което са видели. Цъфнало крушово дърво като облак, очи в тъмното като запалени свещи, пчели като слънчеви люспи, изображения върху икони като истински живи лица... Самата себе си виждам, каквато се помня от времето на силното си зрение, имаше такова време за малко... Понякога нощем и аз вдигам поглед към небето и с угасналите си зеници все пак успявам да провидя звездите: блещукат бледо и ми става тихо на душата от сиянието, което долавям. Не се питам като Антула какво има там, защото някак си знам това. Знам пустотата и знам болката на пустотата. Знам онова, което е в болката. Нейното жило знам. Не мога с никого да го споделя, все едно съм се клела съкровена тайна да не издавам. Тайната затова е тайна, да си остане несподелена. И само понякога проглеждам, виждам стократно по-силно. Само за миг е. Полуслепотата ми се отдръпва: небето е тъмносиньо до черно, звезди заблестяват, страховито уголемени и ярки, а помежду тях, като вее ръкави и лети полегато, търси небесен път една жена. Роклята й е пурпурночервена и тревожно пулсира. Зная, жената търси зората, златистия ръб на зората очаква да види. След нея полите на роклята й замитат небето и така прилича на самотна комета. Подир това внезапно изчезва. Звездите отново се замъгляват и клепачите ми уморено покриват угасналите гледци.
Копнежът по невидимото у мене е болестно състояние, което лекувам със самота. Сама съм, обкръжена от тайните на живота. Във вътрешната стая на моята къща самотата е озарена от неуловимо присъствие. Все едно някой ме наблюдава скришно и е готов всеки момент, в който имам нужда, да ми подаде ръка за опора. Иначе, животът ми е белязан с тишина и полуздрач. Толкова по-силна е светлината, която си въобразявам. И моите полусънувани, полуистински светове с две златни очи на стъмнения им хоризонт оживяват."
Dear friends!
I read a book which deeply touched me and I can bravely say this is the best Bulgarian book I can imagine. However there is no translation of the book, at least I don't know of such. So unfortunately I am not sure you will have the chance to touch this magical book, at least not in the near future. It is written by Kerana Angelova from the town of Burgas- the place my father had grown and I spent my summer vacations. The book itself smells on sea and salt, at the same moment I saw snowy hills with sleepy trees on it. This is because near Burgas it starts a mountain called Strandzha, which perhaps collects the most magical flora-fauna-culture of Bulgaria. I am afraid to talk more about it, as soone as I figure out if there i any translation I'll notify the curious of you!
God bless Kerana Angelova!
Amen!
No comments:
Post a Comment