Разказът е дълъг. Дълъг, съзерцателен, спиращ дъха на моменти и пълен с неща отнасяши се до моите собствени разсъждения за живота и неговия смисъл. Четох го през много дълъг период от време. Почвах спирах, четох друго и най-накрая го завърших. Чудя се кое точно да избера да споделя с вас и се спирам на този откъс. Не защото Балканите са споменати. според мен това е от времето. В днешно време бих го заменила с Палестина.
"Ах, толкова малко, толкова отчайващо малко знае човек за хората! В училище е учил стотици дати на смешни битки и имена на смешни стари крале, всеки ден чете статии за данъци или за Балканите, а за хората не знае нищо. Ако звънец не свъни, ако печка не дими, ако едно колело в някаква машина спре, веднага се знае къде трябва да се търси причината и го правят с усърдие, и намират повредата, и знаят как да я оправят. Но това, което е у нас, тайната пружина, единствената, която дава смисъл на битието, същината ни, единствено живата, единствено способната да изпитва наслада и болка, да жадува щастие, да преживява щастие- тя е непозната, за нея не се знае нищо, съвсем нищо, и когато заболее няма изцеление. Това не е ли безумно?"
Много тъжно! Такива сме за жалост. Все се сещам, като чета подобни неща, които бих искала да не се отнасят до мен, все ми е в главата вцепеняващото послание на Смирненски от "Приказка за стълбата"!
*
It took me long to finish that ¨short¨ story from Hermann Hesse, it is called ¨Klein and Wagner¨ and I am not the one to translate for you these words. The story was full of breath stopping moments, and actually now when re'writing the passage above, I am not sure this would the most significant one to take ¨home¨ but I still post it. I wish it was not meant for me but I am afraid we all fall in that description...






















