За Илюзиите

 

Както писах по-рано тази година, заобиколени сме от ангели. В настоящата статия ми се иска да осмисля и облека в мои думи един много интимен разговор с един от моите ангели. С искрени благодарности и молба за прошка, ако цитирам буквално.

Илюзиите са голяма работа. Постоянно се сблъскваме с тях и после пак си ги съграждаме. Точно като люспи от лук те падат мъчително. След време свежия лук отново е станал на люспа, която доброволно или понякога просто поради живота отлюспваме. Мнозина знаят, че годината ми е на илюзиите. Илюзиите за това кои сме, какви сме помежду си, как се крепим, правим ли го изобщо, кой и кое от все по-хаотичния живот е истински важно за мен самата. Някои от нас се боят от люспите, заради сълзите, с които заплащаме. Казвам го от опит. Понякога отлагам люспенето защото не мога да понеса трудността, нетърпимостта на живота без конкретната илюзия. Отлагането е друга тема, но като цяло, отново от опит, колкото по-бързо обелим илюзията толкова по-добре. 

Някои от нас избират илюзията на лекотата. Живот без болка. Ей така, просто по-течението, затваряме си очите и се правим, че е вечна пролет. В името на моментния комфорт сме готови да обърнем гръб на години приятелства, връзки, красиви и понякога трудни отношения. За мен тази илюзия не сработва. Рано или късно, като в бурна река се сблъсквам със зимата и това обикновено е много по-болезнено. Не искам да звуча като съдник, но поради неспособността ми да съжителствам (лично аз) с подобна илюзия, все по-силно изпадам в конфликт с подобен избор. Опитвам се да приема, че "има и такива хора".  Това, разбира се, не отменя противоречието, в което изпадам след подобни срещи.

Сред илюзиите има и такива, че всички хора са равни и всеки е добър до доказване на обратното. Че можем да помогнем на някого в собствената му борба с живота и самия него. Има и илюзията за справедливост и някакъв баланс в обикновения ни човешки живот. Винаги съм обичала да цитирам стремежа на вселената към идеалите и с това да оправдая собствения си стремеж да бъда по-честна, по-добра, по-справедлива, по-идеална от това което съм. Всеки ден. В природата няма идеален вакум, няма идеален флуид, няма идеално гладки повърхности. Така би трябвало да бъде и в нашите души. Може би само княз Мишкин е идеално добрия, но той е герой на книга (все пак). Илюзията за справедливостта се състои в следното. Че сред безкрайното море от човешки взаимодействия, има стремеж за идеал. Групово да станем по-добри. Истината обаче е че сред нас няма справедливост. Понякога има такива съвпадения, но такава закономерност няма. От друга страна справедливостта се променя всеки ден, точно като нас самите. Днес е зелена, утре е черна а в събота ще бъде златна. И с това качествата на свежест, лекота, новото начало и прераждането. Плътна мистична и мрачна, понякога романтична. Като новия ден обляна в надежда и красотата на утринното небе, тържествуваща над несправедливостта. 

Тук съм за да ни напомня. Има изгреви, има и залези.