Не беше толкова отдавна, но така ме стяга сърчицето когато мисля за прекрасното пътешествие в Рила през Лятото на 2002(или и 3та?)... Беше прекрасно изморително и вдъхновяващо. Луни и светлини, върхове и реки. Нямах бутилка с вода, пиех направо от езерата и изворите. Ядях предимно мюсли (от тогава не съм кусвала) и за десерт бадеми с мед. Не пушех цигари и в ушите ми беше " I feel lucky..." на Morphine. Понабрах гръмотевици и градушка каквито само там съм виждала (и от тогава ме е страх от такива). Бях бавна като слоница защото много ме боляха колената. Възмутх се защо няма път нагоре от Мусала понеже не ми се слизаше, а катереше. Срещнах изгрева на 11ти Август (деня на затъмнението преди 8 години) от 2925.4 м надморска височина. Накрая ме оставиха сама да слизам пътя Купените-х. Мальовица. Беше слънчево и имаше други слизащи слоници. От Мальовица исках да се свържа с милите ми родители и най-скъпия ми Брат (не успях, помня, че беше много лоша връзката и малко ми се скараха после, че се уплашили за мен). Погледнах бездната и се сковах. Не исках да си тръгвам.
3 comments:
:) аз така помня Пирин и как все пак не се качих на Вихрен, не толкова от солидарност с моята приятелка, която си цепна подметките и се отказа, колкото от страх...и така, Вихрен ме чака още от миналия век...:)
:) И аз така, не му се престраших на Вихрен и мен ме чака :)
:) ами освен свиркай, като се решиш ;)
Post a Comment